сряда, 26 януари 2011 г.

Митовете за гейовете

Отрицателните нагласи към цели общности и малцинства, са не само познати от историята, но и неизменно ежедневие за попадналите под ударите им дори днес, когато човешката цивилизация премина в една епоха от нов, технологичен тип на масова комуникация и мултикултурен обмен. Представителите на малцинствата регулярно изпитват пагубното действие на стереотипи и митове, ползвани като необорими аргументи в неофициалния обществен съдебен процес срещу тях. Тези митове се разпространяват предрешени като клеветнически аксиоматични истини и опозицията им рядко успява да ги обори, дори с явно фактологическо опровержение. Причината за това са предразсъдъците, които подобни клевети подхранват. Доколкото предразсъдъкът представлява необоснована предубеденост на човека спрямо даден обект, той има нужда от подобна аргументация, за да обоснове не само пасивното си съществуване, но и активното си действие — дискриминацията. С оглед на това развенчаването на подобни митове е от първостепенна важност за социалните малцинства.


Тук ще разгледаме няколко популярни мита за хомосексуалността:



ТОП 5



1. Хомосексуалността е вид поведение или мода — форма на избрано положение.



Най-разпространеният мит за хомосексуалността и за сексуалната ориентация въобще е, че тя е плод на съзнателен избор на човека. Върху този факт повечето хетеросексуални дори не се замислят и твърдят, че са избрали да бъдат такива каквито са, без дори да съзнават, че собствените им влечения по никакъв начин не са плод на тяхно съзнателно желание, а на естествен нагон, появил се у тях заедно със самата им сексуалност. Дали тази заблуда се дължи на факта, че сексуалността не се появява внезапно, а постепенно и неусетно се формира и утвърждава, е трудно да се каже. Всеки хетеросексуален, който днес си каже „От днес за една седмица ще бъда гей“ ще разбере, че дори да промени по подобен нелеп начин стила си на живот, това никак няма да събуди у него влечение към представители на собствения му пол. Твърдението, че хомосексуалността е вродено физическо и емоционално привличане към представители на собствения пол, разбира се, е в известен смисъл неточно и ограничено, предвид съществуването на различни видове хомосексуално поведение, зад които могат да лежат същностно различни причини — от чисто конституционални, до чисто психологични. Но в случаите, в които не говорим за девиантно развита (напр. в резултат на психотравма от насилие в детството) или ситуационна сексуалност, (които случаи са редки в сравнение с общия брой „регулярни“ хомосексуални) това твърдение е вярно.



2. Хомосексуалността е психично заболяване.



Това е един от може би най-разбираемите митове. Действително хомосексуалността бе считана в продължение на десетилетия за своего рода психично отклонение. Макар и почиващи на различни теоретични фундаменти, до това заключение достигаха както западната психоаналитична школа, така и идеологически ангажираната с ръководния принцип на марксическия диалектически материализъм психологическа и психиатрична школа в страните от Източния блок. Причината е преди всичко факта, че винаги е съществувало близко родство между социалните норми и научната теория. Случаят с хомосексуалността е твърде ярък пример — няма друг научен въпрос, върху който да е изписано такова забележително количество научна продукция, застъпваща често пъти коренно противоположни становища.



Мита за патологичността на хомосексуалността днес се подхранва не само от строго научнатаНационална асоциация за изследване и терапия на хомосексуалността (НАИТХ) в САЩ, но и от религиозни политически фракции, като “Exodus International” и “Focus On The Family”. У нас днес все още витае духа на марксическата теория в психиатрията, макар психологията ни все повече да се ориентира про-западно. Продължават да се ползват остарели теоретични концепции, определящи хомосексуалността като парафилия (полово отклонение), изложени в минаващи за авторитетни издания, като „Ръководство по психиатрия“ на издателство „Медицина и физкултура“ (С., 1987—88; ред. Христозов и др.), „Сексология“ на Тодор Бостанджиев (С., 2004) и „Психиатрия, психология и психотерапия“ на „Университетско издателство по медицина“ (С., 2002; ред. Св. Николкова и П. Маринов).



Друг важен извор за този мит днес е военната медицина, която по вътрешни политически причини, не желае да допуска хомосексуални до военна служба. Докато съществуваше задължителна военна служба у нас, българските военни психиатри следваха подход на масово освобождаване на хомосексуални лица от военна служба. Състоянието „хомосексуалност“ се установява от специалисти на Военномедицинска академия посредством беседа и крайно спорния във валидността си (и твърде слабо известен на запад) проективен тест на швейцарския психиатър Леополд Сонди (или Сцонди). На базата на това се считаше, че военните психиатри откриват съпровождащи хомосексуалността психични разстройства — твърдение, което не само е научно необосновано, но и следва да се зачете като съзнателно и целенасочено нарушаване на професионалната етика.



Хомосексуалността бе премахната от списъка с психични разстройства на Американската асоциация по психиатрия през 1973 г. и от Международната класификация на болестите (МКБ) на Световната здравна организация през 1992 г., поради липса на научно издържани аргументи в полза на твърдението, че тя представлява патологично състояние. Нека се забележи, че подобно становище зае през 2001 г. и Китайската асоциация по психология.



3. Хомосексуалността е резултат от родителско нехайство и неправилно отношение с децата.



Хомосексуални са се раждали във всички исторически периоди по целия свят, в различни семейства така, както и хетеросексуалните. Причината е, че етиологията на хомосексуалността не се свежда до поведенческо заучаване или психотравма, а тя самата не представлява културна практика (въпреки, че се среща и в такива форми). Множество фактори могат да окажат влияние върху сексуалното поведение на човека и сред тях съвременната наука нарежда конституционални (физиологични), хормонални и генетични особености. Мита, че хомосексуалността е продукт на родителска немарливост, е дело на остаряла психоаналитична теория, боравеща със двоен стандарт спрямо хетеро и хомосексуалните мъже. Според нея мъжката хомосексуалност е продукт на семейства, в които майката е властна и обсебваща спрямо сина си, а бащата е отдалечен и враждебен образ. Тази теория, почиваща на т.нар. Едипов комплекс, в продължение на години бе използвана от някои психоаналитици, за да обосноват собствената си предубеденост спрямо хомосексуалността.



Едиповият комплекс е понятие въведено в психоанализата от Зигмунд Фройд. При момчетата той представлява специфична нагласа спрямо двамата родители: от една страна е интензивната любов и копнеж към майката, а от другата — ревност и подтисната ярост спрямо бащата. В обрисуваната картина бащата става образ-съперник на момчето, който трябва да бъде отстранен, за да се осъществи притежанието върху майката. Това е тежък вътрешен конфликт, защото момчето има нужда от любовта и закрилата на бащата, които да му предадат необходимата му „мъжественост“. В детското съзнание отсъствието на пенис у жената е признак за това, че той е бил отстранен и у сина се заражда страха, че интимните му копнежи спрямо майката могат да доведат не само до загубата на бащината любов, но и до същото наказание — кастрация. За да облекчи тази интензивна кастрационна тревожност момчето изтласква копнежите си към майката в подсъзнателното и ги „забравя“. На ок. 5-6—годишна възраст то все повече започва да се идентифицира със своя баща и по този начин приема „мъжествеността“ си от него. Това е нормално протичащия Едипов комплекс. Ако обаче момчето не успее да преодолее властната си майка и да се идентифицира с бащата, тъй като той е отдалечен и враждебен, то засилва влечението си към майката. Но (каква странна логика има Фройд) вместо това влечение към майката-жена да го направи хетеросексуален, според Фройд момчето започва да се идентифицира с нея, влизайки в нейната роля се феминизира (става женствено) и започва да търси за сексуален партньор момчета, които да „играят“ него самия в този безумен фарс.



Както се вижда тази теория е меко казано странна и почива на една особено гъвкава и изменчива логика. С нейна помощ може да се обоснове всеки душевен дискомфорт и на практика да се обяви за ненормално и нездраво всяко душевно терзание. Днес — извън някои особено ортодоксални психоаналитични кръгове (като някои силно хомофобно настроени американски психоаналитици, както и представителите на ортодоксалната френска школа) — Едиповият комплекс отдавна е преминал под ударите на мощна критика. Върху него почиваше вече отречената теза на Фройд за малоценността на жената, а от биографията му знаем, че теорията му за този комплекс не е нищо друго, освен отражение на собствените му преживявания в детството. Опита на някои слабо запознати или тенденциозно преиначаващи психоаналитичната теория люде, да представят Едиповия комплекс като общовалидно правило е несъстоятелен и псевдонаучен.



Трябва да признаем, че конвенционалната психология отдавна установи действителното присъствие на конфликтност между хомосексуалните момчета и бащите им по време на детството, както и особено силна обвързаност с майката. Това явление обаче е преди всичко продукт на хомосексуалността, а непричина за нея.



4. Хомосексуалните мъже са педофили.



Наред с твърденията, че са психично болни и развратни, хомосексуалните мъже най-често са обвинявани и в сексуална злоупотреба с малолетни. (Защо само мъжете ще обясним в друга публикация.) Сред най-честите твърдения на някои американски консервативни религиозни групи, автори на огромна по обем продукция от анти-хомосексуална пропаганда, е че съществуват изследвания, ясно показващи, че 1/3 от насилниците на деца са хомосексуални. Такава група например е „Съвет за изследване на семейството“ (”The Family Research Council”), който през 2002 публикува един много интересен и бързо набрал популярност пасквил на д-р Тимъти Дж. Дайли, доктор по теология. В статията си „Хомосексуалност и сексуална злоупотреба с деца“ доктора цитира наистина богата библиография, малка част от която обаче е прочел внимателно или може би е решил, че херменевтиката (дял от теологията, занимаващ се с интерпретиране и тълкуване на древни текстове) е приложима и в научната, не само в библейската книжнина. Дори да е последното, то неговите тълкувания приличат по-скоро на свръхинтерпретации.



Началото на този мит е поставено от научния принос на д-р А. Никълъс Грот — клиничен психолог, директор на съдебната колегия по психично здраве в Масачузетс и Орландо, Флорида. Грот е пионер в областта на изследванията върху сексуалното насилие към жени и деца и е автор на един от капиталните трудове в областта — „Мъжете, които изнасилват: психология на насилникът“. В процеса на задълбочената си работа (за двадесет години той изследва ок. 3000 насилници на деца) Грот открива, че в 1/3 от всички случаи на сексуално насилие над деца става дума за непълнолетни момчета и възрастен мъж. Тази именно статистика е постоянно цитирана, с преиначеното твърдение, че значителен процент от насилниците на деца са хомосексуални, което, предвид малкия дял на хомосексуалните от общата популация, следва да значи, че голям процент от хомосексуалните са педофили! Тази волна интерпретация грубо подминава забележките на самият Грот по въпроса. Той класифицира насилниците на деца в две основни групи — „фиксирани“ и „регресивни“. Фиксираните педофили са привлечени главно към деца и имат слаб или никакъв интерес към връзки с възрастни; това е и клиничното определение за „педофил“. Регресираните насилници са сексуално заинтересовани от връзки със зрели индивиди; такива индивиди търсят сексуален отдушник у невръстния сексуален партньор като компенсация за тежко понесени трудности или фрустрации във връзката с възрастен партньор.Грот твърди, че насилникът се идентифицира с жертвата си и тази емоционална конгруентност често пъти е причина тенденциозно да се подбират момченца, а не момиченца — броят на мъжете педофили е по-голям от броят на жените.Грот набляга, че „тези лица [фиксираните насилници] не са заинтересовани от хомосексуални контакти с възрастни. Всъщност, те често изпитват силна сексуална антипатия спрямо възрастните мъже, твърдейки, че това, което ги привлича у малкото момче, са неговите женствени черти и отсъствието на вторични полови белези, като окосмяване и мускулатура.“ Вторият тип насилник, регресивния, е предимно хетеросексуален. Както се спомена, поведението му като цяло има инцидентен характер и е предизвикано от блокиране на нормалните сексуални и емоционални връзки с други възрастни, неувереност, липса на подходящ партньор, страх и чувство за малоценност пред него.


„Хомосексуалност и хомосексуална педофилия не са синоними. В действителност тези два типа полова ориентираност в известен смисъл се изключват взаимно, доколкото хомосексуалният мъж търси маскулинни (мъжествени) характеристики у партньора си, а хетеросексуалният — фемининни (женствени); полово незрялото дете има преимуществено фемининни черти. […] Детският насилник, участващ в сексуална връзка с възрастен, е хетеросексуален. Следователно изглежда, че хетеросексуалният представлява по-голям риск за непълнолетните деца, отколкото хомосексуалният.“8



По-широко цитиран от Дайли и други клеветници е психиатърът Курт Фройнд, върху чийто труд обаче аз ще се спра накратко тук, защото смятам, че един цитат ще е достатъчен. Фройнд достига до същите изводи като Грот, че много педофили предпочитат момчета, не момичета. Фройнд слага ясна разделителна черта между влечението към полово зрели мъже и към момченца. Влечението към мъжете той нарича андрофилия, а към жените — гинофилия (хетеросексуалните жени и хомосексуалните мъже в този смисъл са андрофилни). Според Фройнд „еротичното привличане към момченца при андрофилите не е по-голямо от еротичното привличане към момиченца при гинофилите“. В превод — хомосексуалните мъже не са в по-голяма степен привлечени от деца от своя пол, отколкото хетеросексуалните мъже от деца от противоположния пол; педофилията не е по-разпространена при хомосексуалните, отколкото при хетеросексуалните.



За да опровергае последното твърдение на Фройнд Дайли се е ровил много, за да намери коментар по въпроса в изследването на Силвърсторн и Куинси (2000). Каква демагогия! — за това изследване той твърди, че доказва, че хомосексуалните мъже „предпочитат по-млади партньори, отколкото хетеросексуалните мъже“ и това е поредното доказателство за педофилия у гей мъжете. Точно влечение към по-млади партньори доказва изследването, но обект на това изследване не са хомосексуални и хетеросексуални педофили. На групата от 192 възрастни респонденти са показвани снимки на лица — 15 на мъже и 15 на жени — на възраст (!) между 18 и 60 години с молба да бъде оценена сексуалната им привлекателност. Ако за теолога Дайли и другите автори, оклеветяващи хомосексуалността в педофилия, определянето на 18—годишно момче или момиче като сексуално привлекателно е признак за педофилия, то следва, че огромен процент от населението на тази планета е съставен от педофили, дори може би са в известен смисъл мнозинство!



Подобни механизми на изопачаване на научни факти и изводи са често срещано в статии като „трудовете“ на Дайли и други изтъкнати социално загрижени люде.



5. Не бива да се разрешава на хомосексуалните да отглеждат деца, за да не станат и те „обратни“.



Две са основните направления, по които се отрича „целесъобразността“ на осиновяването на деца от еднополови двойки: възможността тези деца също да станат хомосексуални (а за някои това си е голяма обществена беда) и опасността от психологическите последици върху дете, отгледано от двама еднополови родители.



Първата от двете тези е преди всичко традиционно-консервативна и поддържана главно от религиозни организации. Продължавайки разсъжденията от митове № 2 и 9 (вж. пълния текст на статията) ще разберем защо децата, отгледани от хомосексуални двойки не могат просто да „копират“ интимните взаимоотношения на родителите, „превръщайки се“ сами в хомосексуални, т.е. да бъдат „възпитани в хомосексуалност“. Разбира се те могат да копират хомосексуално поведение, но не и истинско хомосексуално влечение, което в крайна сметка ще ги „обрече“ да бъдат просто такива, каквито са. Провеждани са наблюдения върху сексуалната ориентация на деца в такива семейства. От повечето извода е видимо категоричен — половата ориентираност на детето не е свързана с типа на семейството, в което е отгледано. Според някои изследвания дъщерите, отгледани в лесбийски двойки (но не и синовете), проявяват по-голяма склонност към еднополови романтични увлечения за даден период от време (обикновено пубертета).



Съществуват и изследвания, докладващи за области, където отгледаните от еднополови двойки деца се справят по-добре от връстниците си, например участие в учебния процес, или способността за водене на разговори за секса с родителите. Отчетена е и по-голяма равнопоставеност в родителските грижи при еднополови родители.



Противници на еднополовите бракове твърдят, че те са, в най-добрия случай прибързани, а в най-крайните мнения — разрушителни. Твърди се, че родителството, както и осиновяването от хомосексуалните крие сериозни опасности. Малочислена група социални изследователи са посветили работата си на „разобличаването“ на тези рискове. Типичен пример е Пол Камерън (Paul Cameron), директор на „Института за изследване на семейството“ (Family Research Institute). Според сайта си (Familyresearchinst.org), института „е основан през 1982 г. с една главна цел: създаването на емпирични изследвания по въпросите на традиционното семейство, в частност хомосексуалността, СПИН, обществената сексуална политика и злоупотребата с наркотици.“



Камерън обикновено цитира случаи на съдебни дела, свързани с попечителството на хомосексуални двойки, случаи на правни и политически дебати. Автор е на ок. 40 материала през последните 25 години, застъпващи тезата, че хомосексуалността има негативни последици за децата и обществото. Камерън твърди и че между 1/3 и 1/2 от случаите на сексуална злоупотреба от страна на хомосексуални осиновители се касае за хомосексуални приемни родители.Без да се впускаме в подробности за критиките към тази клеветническа псевдонаучна продукция (а те са много), ще отбележим, че Камерън е изключен през 1983 г. от Американската асоциация по психология, а в последствие и уличен от Американската асоциация по социология в „последователно преиначаване и погрешно представяне на социологически изследвания върху сексуалността, хомосексуалността и лесбийството. Въпреки наличието както на научна, така и външна критика (федерален съдия е окачествявал трудовете на Камерън като „пълно изопачаване“), трудове като неговите се радват на голяма популярност сред негативно настроени към хомосексуалността групи и успешно служат като инструмент за внедряване на анти-хомосексуални настроения и дискриминация.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Related Posts with Thumbnails

Flamingo ads

Flamingo ads